Теми по литература за 9-ти клас

Софокъл - живот и творчество

Софокъл е роден през 496 г. пр.н.е. в Колон, на север от Атина. Баща му, заможен човек, притежател на оръжейна фабрика, принадлежи към първото имуществено съсловие. Софокъл получава гимнастическо и музикално образование. Млад, той става жрец на един от местните религиозни култове. Религията му служи за средство, с което коригира несъвършенствата на своето време.

Софокъл излиза на сцената и като актьор, но слабият му глас не позволява да се изяви и той разграничава ролята на автора и актьора. Извършва важни нововъведения в атическата трагедия. Въвежда третия актьор и увеличава броя на хора от 12 на 15 души. Засилва музикалните партии на актьора, отделя трагедията от трилогията.

До нас достигат 7 негови трагедии.

Софокъл високо цени свободата на човека и вярва в силата на човешката природа. Показва хората такива, каквито трябва да бъдат, има съзнание за ограничеността на човешките възможности. Голямата тема на неговата трагедия е изменчивостта и непостоянството на човешката съдба, трагедията на героя, когато достига до знанието за тази сила, по-висша от човека.

Софокъл не представя нещастието като игра на боговете и случайността. Според него съществува връзка между човешката природа, съдбата и страданието. Причината за нещастието е в надменността на човека, в пренебрегването на божествените закони; според него човек може да избегне ударите на съдбата.

Едип Цар


В трагедията “Едип цар” на Софокъл е описано една истинска човешка трагедия. В корените, на която стои бог Аполон, който за да покаже недоволството си и за да наложи своята воля предизвиква епидемии и безплодие в града т.е няма нарушаване на хармонията човек-свят, а по-скоро на човек-бог, въпреки че те могат да се разглевдат като синоними от гледна точка на античния човек.
Представата на античния човек за хармонията човек-свят, респективно човек-бог, се изразява в хармония с природата и природните сили. Също така и разбирателство с боговете, което се извършва чрез спазването на основни морални правила и избягването на действия предизвикващи божия гняв. А самата хармония се изразява в спокоен живот без болести и природни бедствия, също както и печеливши войни. Така дефинирали хармонията ние можем да кажем със сигурност, че тя е нарушена в трагедията “Едип цар”, където почти всички от тези фактори са разрушени.
Още от пъвите редове на тргедията личи, че нещо в града не е както трябва. Едип идва в града и първите му впечатления са “свещенни песни и стенания”. Също както в ада душите на грешниците са обречени на вечно мъчение, градът е изпълнен със “стенания”. Първото впечатление е, че злото причиноло тази болка надали има земен произход, защото не може един обикновен човек да причини толкова много страдание на толкова много хора.
После от думите на Едип “Без сърце ще съм,/ако не трепна пред това събрание.” Можем да си направим извода, че вида на хората е наистина плачевно и те явно страдат. Те са безсилни да направият нещо срещу силата предизвикваща тяхното страдание, иначе не биха се обърнали към царя си и не биха го извикали да дойде лично в града.
От думите на жреца по-нататък-“деца с крила безсилни още, грохнали/жреци(на Зевса аз съм жрец) и тия тук/отбор момци” личи сериозноста на положението в града. Дори и здравите момци и жреците, които могат да използват природните сили, са покосени от това бедствие и те самите страдат и се вайкат заедно с жените. Дори и тези хора не могат да се противопоствят на страданието.
По-нататъшните думи на жреца са напълно недвусмислени и потвърждават и конкретизират впечатленията, които имаме до тук. От тях става ясно, че града е в голяма беда. “Плодовете съхнат в нивите” и “мре добитъкът,/безплодни са родилните мъки на майките.”. Стези думи стават пределно ясни страданията на хората. Това е огромно бедствие, защото е попречено на човека да продължава своя род и да изхранва децата си. Основно задължение на индивида към своя вид и цел с първостепенна важност, осмисляща цялостното съществуване на организма. А по-предните думи на жреца, “да вдигне днес от тази бездна кървава”, ни навявам асоциаций със самия пъкъл. Всъщност точно тази невъзможност да изпълняват основните си приподни функии, кара хората да си мислят за пъкала като място където те ще трябва да прекарат вечния си живот като души, за наказание за неизпълнение на човешкият им дълг. Повторението на думата “загива” още повече засилва впечатлението за апокалипсиса в града. Още повече в града вилнее и страшната неизлечима чума, за която хората са си мислели, че се предава дори по погледа. Там още веднъж се споменава “преизподнята”, сякаш града се е првърнал във десети кръг на ада.
Така очерталата се дихарминичност в града поставя достатъчно сериозно изпитание пред Едип. Неговата намеса е изключително наложителна, защото от създалите се обстоятелства няма съмнение, че градът рано или късно ще изчезне от лицето на земята.

Това е само план за изготвяне на съчинението.


Съдба и отговорност в “Едип цар” на Софокъл
(план за литературноинтерпретативно съчение)


1.Увод – В пиесата “Едип цар” на Софокъл е изобразена една героична индивидуалност , която се изправя срещу непознатия и непознаваем свят. Родовото проклятие вече е забравено и нещо съвсем друго е на дневен ред – да бъде спасена родината .
2.Теза
Микротеза 1 –В трагедията “Идип цар” Софокъл подчертава невъзможността да бъде преодоляно предначертаното , предопределеното ; човешкият живот протича под влияние на съдбовното , предварително решеното.
Микротеза 2 – Текстът поставя акцент върху отговорността на Едип , който въпреки осъзнаването на собствената обреченост , взима героичното решение в името на народа да понесе последствията от заповедите , които сам издава.
3.Доказателствена част
Микротеза 1 –В трагедията “Идип цар” Софокъл подчертава невъзможността да бъде преодоляно предначертаното , предопределеното ; човешкият живот протича под влияние на съдбовното , предварително решеното.
Разсъждения Доказателства
1.Подчертаната зависимост на обикновения човек от божестената воля и несломима сила 1.”Не аз ще го разкрия сам от край до край...Че койта него е убил със същата ръка би поразил и мен. Застъпвам се за Лай , ала помагам и на себе си .” , “Слушайте ще сторя всичко ! Ще живеем в щастие или ще паднем – все по воля божия !” – Тук ясно си проличава слабостта и ограниче – ните възможности на смъртните , защото колкото и голямо да е же- ланието за щастлив завършек , изхода от трудните ситуации винаги е в ръцете на съдбата.
3.Непреклонността на съдбата – предначертаното винаги се сбъдва 3.”Уви ! Сега е всичко ясно , ясно е ! Да те погледна слънце за последен път !” ,”Роден съм аз безчестно , във безчестен брак живях и сам погубих кръвноблиз- кия!”- Не Едип предизвиква съдбата , а тя го е нарочила по рождение ; каквото и да прави героят не е в състояние да промени развитието на житейския си път.
Извод 1 – Едип не трепва пред безпощадната съдбовност и нейният открит коварно нанесен удар ; въпреки че е победен от нея той не се предава , оценявайки точно миналото , настоящето и бъдещето .
Преходно изречение – На преден план вече се изправя един нов човек – самостоятелен в своите решения и поведение , готов да поеме отговорността за постъпките си .
Микротеза 2 – Текстът поставя акцент върху отговорността на Едип , който въпреки осъзнаването на собствената обреченост , взима героичното решение в името на народа да понесе последствията от заповедите , които сам издава.
Разсъждения Доказателства
1.Поетата отговорност към държавата , към народа ; желанието за мир и спокойствие 1.”Чеда злочести , знайна , не незнайна е за мене вашта скръб. Аз зная , страдате...А моята душа оплаква и града , и моята , и твоята съдба ведно.” , “Мълчите ли от страх за свой , за себе си , не зачете ли някой тая заповед , тогава чуйте! Заповядвам : в този град , където имам власт и трон...да няма той – па бил той , който ще – подслон у никого!” , “Горко на тебе и на съставителя на този план!” – Едип силно жадува да разкрие , а не да прикрие , да спаси града на всяка цена , затова е естествено в подобна екстремна ситуация нелогичните неща да му се струват подозрителни.
2. Несъзнателното бягство от над- висналото проклятие , т. е. от нещастието и мъката ; несправедливи обвинения срещу невинните с цел разкриване на истината 2.”Богатство , власт – изкуство над изкуствата на толкова съперници в живота ни ! О , колко много завист вие криете , щом за властта , която бе ми дадена от гражданите даром , не измолена, Креон , добрият мой приятел , верният Креон ме дебне, за да ме свали от власт , и праща този вещер , който сплетничи, измамник с поглед, вперен във облагите..”, “..на онзи , който знае от какъв човек е бил погубен Лай , синът на Лабдака , да ми разкаже мсичко заповядвам аз .” , “И ако трябва да посочи себе си , да знае , че не ще изпати нищо зло и здрав ще си отиде от земята ни.”-Едип е заслепен , у него има липса на съмнение в своята собствена логика и разум .
3.Човекът извършил безсъзнателно престъпление , стига до съзнанието , че е отговорен и съзнателно изтърпява наказанията 3.”Едип казва на хора , че сам е избол очите си и изплаква мъката си.”, “О , горко ми, горко! О , злочестият аз! Но къде на земята ме водят сега? Но къде отлетява гласът и , къде? До къде ме довде , о боже”!, “Влиза Креон; Едип иска той да го махне от града...” - Оставайки жив и напускайки града , Едип го спасява , вместо да се накаже и да отнеме живота си , изправяйки града пред нов проблем – да бъде ли погребан в него или не.
Извод 2 - Поведението на героя е праволинейно- той е дал дума на своя народ и жертва себе си и собственото си щастие за благото на полиса ; на два пъти той има възможността да прекрати разследването , но не го прави, макар да осъзнава собствената си вина .
4. Заключение
Извод 1 – Едип не трепва пред безпощадната съдбовност и нейният открит коварно нанесен удар ; въпреки че е победен от нея той не се предава , оценявайки точно миналото , настоящето и бъдещето .
Извод 2 - Поведението на героя е праволинейно- той е дал дума на своя народ и жертва себе си и собственото си щастие за благото на полиса ; на два пъти той има възможността да прекрати разследването , но не го прави, макар да осъзнава собствената си вина .

Антигона

Трагедията “Антигона” на Софокъл отразява мисловните търсения на своето време, вечните въпроси за човека и неговия житейски избор. Те получават израз в ефектния образ на Антигона, дъщерята на Едип, впечатляваща със своята нравствена красота и твърдост.

Двигател на драматическото действие в трагедията е нейният конфликт с владетеля на Тива, Креон. Той също носи чертите и вината на типичен трагически герой, но именно Антигона остава в смисловия фокус на творбата през цялото време. Трагедията носи нейното име. Пламенният дух на тази обезсмъртена в стиховете на Софокъл героиня се отдалечава от представата за плахо пкорство, приписвано на жените в тогавашната епоха. Тя носи в пълна мяра гордостта, силата и благородството, присъщи на истинския трагически герой. Драматичният й образ е изграден на принципа на резкия контраст, съпътстван от сянката на една неясна вина, изваян на границата между човечността и свръхчовешкото.

В хода на действието характерът й се изгражда динамично и сравнително рано публиката вече има пълнокръвна представа за нея. Този образ не се изменя значително с развитието на сюжета, мотивите й са ясни, правотата – несъмнена. Пътят и съдбата на героинята са определени, затова и присъствието й на сцената не е постоянно. Допълнителни щрихи към изображението на Антигона добавят поведението и речта на останалите герои в периодите на нейното отсъствие. Реакциите на второстепенните персонажи са стъпълата, по които недостъпната в своята крайност и извисеност позиция на главниата героиня се приближава до гледната точка на публиката. Песните на хора изграждат мост между конкретните събития на сцената и вечните човешки нравствени формули.

Динамичния диалог с нейната сестра, Исмена, в пролога изгражда релефен и многоизмерен образ на Антигона. Контрастът между двете противопоставя смелост и нерешителност, горда жертвоготовност и женска плахост. Той обаче дава на публиката и по-широк поглед върху образа на главната героиня. Съпоставянето с по-земния, положителен персонаж на Исмена приближава недостижимо благородното и гордо поведение на Антигона до разбирането на обикновения човек, дава на зрителя възможност за сравнение. Разговорът между двете, започнал в духа на взаимна привързаност, скоро се превръща в спор, който въвлича публиката в конфликтна ситуация, поставя я пред активен избор. Така още в началото на пиесата Софокъл ангажира максимално вниманието на зрителя и изгражда почти напълно образа на своята героиня. Конфликтът между Антигона и Исмена дава израз на две противоположни в основата си гледни точки – на разумния, уравновесен човек, стремящ се да живее в хармония с човешкия, земен свят, и на дръзката девойка, опитваща се да обхване глобалните вселенски правила и ред, да наложи суровостта на божествените норми в човешките взаимоотношения.

Ярко се открояват необикновената твърдост и достойнство на крехката девойка в разгорещения конфликт с Креон. Още преди нейното появяване думите на царя говорят достатъчно красноречиво за характера на постъпката й (“този дързък мъж”). Стореното е не само необичайно за една жена, дори и за гражданите от тогавашното време подобно дело означава почти безумно дръзновение. Защото неподчинението на заповедите на владетеля се възприема като отцепване от колектива, който той ръководи, излизане извън границите на общността и нейните норми. Това е и един от основните проблеми в трагедията – отношението между общността и индивида.
В контекста на спора между двамата Софокъл противопоставя две несъвместими, но еднакво добре обосновани житейски позиции, “традиционната” нравственост на Антигона и “гражданския” морал на владетеля и въвежда публиката в началния етап на сюжетния ход. Huh В словесната надпревара между двамата дъщерята на Едип превъзхожда Креон със своите стабилни аргументи и непоколе*има увереност. Тя признава без коле*ание стореното, защото съзнава изцяло неговата тежест и е уверена в правотата си. Не трепва пред присъдата на Креон – последиците от престъпената заповед са предвидени. За разлика от спора със сестра си сега тя е хладнокръвна, а гневът на царя сякаш издава неговото безсилие. Проявената жестокост в присъдата и несправедливото обвинение към Исмена правят образа отблъскващ за зрителите и това извежда
Антигона на преден план. Положителното й излъчване се засилва отново благодарение на контраста между двамата.

Дори когато публиката не я вижда на сцената, присъствието на героинята се реализира благодарение на второстепенните персонажи. Застъпилият се за нея Хемон говори с гласа на разума и това още веднъж потвърждава правотата й. Образът на Антигона изглежда все по благороден на фона на рушащия авторитета си Креон.

В четвърти епизод на пиесата личността на Антигона заема изцяло трагическото пространство, Софокъл добавя финалните щрихи към характера й, изяснява неговата сложност и противоречивост. В началото на дългия комос девойката тъгува за радостите на живота, за неизпитаното, неизживяното. Така тя става не само носителка на нравствено величие, но и на нежна човешка душевност.

Въпреки мъката Едиповата дъщеря остава непоколе*има в своята нравствена позиция, макар и готовността да срещне смъртта, изразена в предишните епизоди, като че ли се разколе*ава. И тук, като в “Едип цар”, трагическият герой се оказва мъчително сам в своето страдание. Антигона дава израз на това усещане, печели състраданието на публиката (“без плач на свои”, “напусната”).

Озадачава обаче крайната отчужденост на девойката от света на живите, от хората, които я обичат. Тя няколко пъти се нарича “последна” от рода, пренебрегвайки съществуването на Исмена, неспособна да направи компромис с възгледите си. Говори за щастието на брака и любовта, ала нито веднъж не споменава Хемон, своя годеник.
Та без съпруг – за друг се бих омъжила,
и без дете – от други бих го имала!
Разколе*ава се увереността в безкористната добродетелност на нейното поведение. В него се оглежда високата претенция на трагическия герой към себе си и към своето положение сред другите.

В думите на Антигона се прокрадва (и нещо друго -)желание да получи посмъртна слава, да се освободи от всички ограничения, поставени й от положението на жена и поданица. Изпълнявайки своя нравствен дълг тя получава възможност да постигне това.

Думите на хора имат важна роля за определянето на образа в рамките на тогавашния морал. Те дават несравнимо ярък принос към характеристиката на девойката. Носителите на мъдростта я наричат “богата с похвали”, “прославена”, “свободна” дори в смъртта. Тя е един от малкото смъртни, получили “жре*ий на бог” – нещо, за което мечтаят дори високите героически персонажи на Омир.

И точно като тях Антигона носи своята вина за случващото се, тя сама определя съдбата си. Софокъл снема от образа сянката на родовото проклятие и подчинява цялото развитие на действието на логиката на характерите. Така Антигона е поставена извън ограниченията на миналото; вродената й независимост я освобождава и от порива да се покорява на властника. Тя притежава свободата да избира. В крайната й твърдост и опита да подчини човешките отношения на божествените правила и собствените си убеждения в цялата им суровост откриваме нейната трагическа вина.

Затова, макар носителка на високи човешки добродетели, Антигона не може да бъде разглеждана като изцяло положителен герой. Способността да греши, трагичното в живота й я правят по-близка до реалността, а посланията на нейния образ - общовалидни, незабравени през вековете. Носителка на нравствена красота и твърдост, тя се извисява над обикновеното и земното, превръща се във вечно олицетворение на стремежа към свобода и съвършенство.

Драма

Драмата е един от трите основни литературни рода (наред с лириката и епоса). В основата на драматичната творба е конфликтът, изразяващ социални и духовни противоречия и протичащ в драматургическо действие. Свързана е със сценичното изпълнение и с неговите изисквания за време, пространство и театрална техника. Основни видове: трагедия, комедия, гражданска драма.

Думата „драма“ (стгр. драма) означава „действие“. Води началото си от култа към Дионис. Изпитва влияния от Елевзинските мистерии и от култа към мъртвите ­ по време на погребения са се възпроизвеждали събития, чиито герои са били мъртвите, както и от култа към героите. В драмата хората са призовани да задават въпроси а боговете да им отговарят. Също така на сцената на драмата няма жени.

Възниква и се формира в контекста на атинските празници, наречени Големи Дионисии, и в началото на развитието си изпълнява свещени (сакрални) функции. Има най-силни изяви през VI-V в. пр. Хр.

Трите жанра на старогръцката драма са трагедия, сатирна драма и комедия.

браво продължаваи готинки теми

Е и недейте спамете раздела , нека се пускат темите само в тази тема !

е тва ще се ползва мс за темата