Тема по литература: Образът на Ахил в творбата "Илиада"

Образът на Ахил


Омировият епос “Илиада” пресъздава фрагмент от Троянската война, без да се поставя акцент в съдържанието й върху хронологичното развитие на междуполисния конфликт. Внимението на Омир е насочено към разкриване на нравственaта същност на воина като носител на характеристики, провокиращи възхишение в древността, и същевременно като човек, притежаващ индивидуалност, макар да остава уязвим като всеки смъртен.

Най-значителните герои в “Илиада” са Ахил – от страна на гърците и Хектор – от страна на троянците.

Ахил е изцяло изграден върху контраста. Често между противоречивите качества липсва всякакъв преход. Със своите бързи излитания и сривове той напомня ексцентричността на Омировите богове, които винаги преминават от едно към друго емоционално състояние.

Ахил се явява олицетворение на синтезираната представа за съвършенството на епическия герой. Той проявява основни качества и морални ценности, типични за обобщения образ на античния воин – физическа и духовна красота и сила, съществуващи в хармонично единство. Придържайки се към нравствената категория “айдос”, т.е “вечен”, той се оказва модел за подражание и средство за идентификация на общността, към която принадлежи.

Ахил е най-силният, най-храбрият, най-бързият (“Ахил бързоноги”) и най-красивият от гръцките воини пред Троя. Син е на цар Пелей и на морската богияна Тетида. Той е млад, с “руси къдри”, най-силен между всички гърци и троянци, изпълнен с буйна енергия. Носи “огромен меч”, който изважда с “яка десница”. Омир често го нарича “бързоног”, “богоравен”, “любимец Зевсов”. В двубоя с Хектор поетът го сравнява с планински ястреб:

“Както планинският ястреб, най-бързолетната птица,
мигом се стрелва, подгонва някоя плаха гугутка,
и настрани тя понирва, а с пронизителен писък
той я настига, връхлита, алчен в сърце си за нея,
тъй той запален летеше...”
(песен 22)

Ахил е носител на качествата, характерни за идеализираното съвършенство на воинската натура. Той е смел, притежава чувство за чест, доблест и отговорност, издържливост и безпощадност спрямо врага.

Ахил добросъвестно изпълнява своите патриотични задължения; безкористен е, у него намира защита всеки, който се обърне за помощ или услуга. Той е необикновено решителен и храбър и подобно на троянския герой Хектор винаги е в първите редици на боя. По време на сражение героят провокира страх и респект у противниците си. Внушението за превъзходството му се допълва от свързаната с огъня символика при описанието му в 17 песен:

“как през полето се носи, сияещ подобно звездата,
дето наесен изгрява:
лъчите й ярко искрящи
бляскат сред звездния рой надалече
във мрака
(24-26 стих)

Той предизвиква боязън дори у достолепния и храбър Хектор, символизиращ троянската съпротива срещу ахейското настъпление:
“Хектор изтръпна, когато го зърна;
загуби той смелост
да го дочака и почна да бяга,
подмина вратите.
.....треперещ безспир от боязън....”
(22 песен, 136, 137, 140 стих).

Ахил е прекрасен приятел –на дружбата му с Патрокъл са посветени едни от най-хубавите страници на поемата. Той проявява човечност и разбиране на другите: когато силно разгневен, след свадата си с Агамемнон, седи пред своята палатка, известителите, пратени от Агамемнон, не смеят да му съобщят неприятната всет:

“Плахи и с почит към царя, застанаха двамата тамо
и му ни дума не казваха и не попитваха нищо.
Ала разбра той в душата си всчико и първи начена:
“Поздрав, о вестници бързи, що Зевс и човеци изпращат.
Близко дийдете! Не сте вий виновни пред мене, а царят,
Що ви за руменобузата Бризовка тук изпраща”
(песен 1)

(това е продължение от горната страница)


Какво благородство проявява в тоя случай Ахил. Или когато Приам отива в гръцкия лагер да измоли тялото на обичния си син Хектор, Ахил, дълбоко трогнат от бащината му скръб, го ободрява, угощава го и дава трупа на Хектор, за да бъде погребан в Троя достойно.

Отрицателните качества на Ахил, обаче, го правят много по-правдив и сложен. На десетата година на Троянската война, когато Агамемнон му отнема красивата пленница Брезеида, Ахил е необикновено честолюбив – той се обижда от Агамемнон до такава степен, че се отказва да взима участие в по-нататъшните битки, отказва се да участва повече в сраженията. По такъв начин излага на страшни бедствия цялата гръцка войска. Затова Омир нарича неговия гняв (който е главната тема на "Илиада”) “гибелен”, “що докара мъки безброй на ахейци”. Неговата “безмерна” ярост се проявява спрямо съперниците му на бойното поле: “...от ярост обхванат/грозно се взира с поглед разискрен..." (22 песен, 94 стих). Тя се проявява и в реакцията му към Агамемнон, наранил воинската му чест:

“Музо, възпей оня гибелен гняв на
Ахила Пелеев,
.....
Гневно погледна към него
Ахил бързоног и отвърна:
Или да спре яростта си, гнева си голям
Да подтисне?
Думи обидни веднага Ахил
Богоравен отправи
Към Агамемнон Артеев,
Не сдържайки никак гнева си...”
(песен 1, 1, 148, 192, 224 стих)

Гневливостта му е обвързана с огнената символика и се оказва неконтролируема. Тя придобива размери, при които Ахил нарушава дори божествения ред и човешките закони, осквернявайки тялото на мъртвия Хектор. Той проявява крайна жестокост: той не само убива Хектор, но се и гаври с трупа му, като го влачи, привързан за колесницата си. В съгласие с древноелинските религиозни закони, тялото на Хектор трябва да бъде погребано според установения ритуал, за да постигне покой в подземното царство на Хадес. Затова Омир определя делото на Ахил като “позорно” и отбелязва осъдителното си отношение, независимо от цялостния си стремеж към безпристрастност и от възхищението си към Ахил, “най-страшен от всички герои”.

Паралелно с описанието на воинската първичност и жестокост на героя, на физическото му превъзходство спрямо сотаналите изобразени персонажи, на храбростта и безстрашието му, Ахил е разкрит в своята уязвимост и ранимост. Проявата им е подчертана в диалозите му с Тетида, когато той разкрива пред майка си своите драматични колебания и дълбоко скритата в душата си неувереност. Разгръщат се същностните му чувства и лични преживявания, проличава характера му в неговата интимна страна, лишена вече от безусловната смелост на воина. На преден план се открояват изпълващата го несигурност и угнетяващото усещане, породени от невъзможността за съпротивителни действия срещу несправедливостта на Агамемнон – действия, които представляват приоритет на човека. Плачът на Ахил е своеобразен външем израз на нарушената му душевна хармония:

“В сълзи отиде Ахил надалеч от другари
и седна
....
Тъй каза, леейки сълзи:
Дочу го почтената майка....”
(песен 1, 349 и 357 стих)

Независимо от факта, че не се противопоставя на пратениците на Агамемнон, когато му отнемат Брезеида, той е силно огорчен, тъй като е наранено воинското му достойнство и самочувствие, а саможертвените му усилия в сраженията не са справедливо възнгарадени. У Ахил се формира силно усещане за индивидуалност и за първи път в античната литература се появява мотивът за конфликта между принадлежността на човека към общността и неговото желание за самостоятелна изява. Законите на военноплеменния колектив изискват от Ахил да се съобрази с решението на Агамемнон като по-всикопоставен в йерархията, независимо че Ахил го превъзхожда с качествата и подвизите си. У него възниква въпросът защо е необходимо да воюва срещу троянците, след като първопричината за междуполисния конфликт – отвличането на Елена от страна на Парис, е почти идентична с действията на Агамемнон спрямо него по отношение на Брезеида. С временното си оттегляне от сраженията Ахил проявява своята индивидуалност и желание за признание и за адекватна оценка на личния му принос за победите на ахейците. Мотивите му са изцяло обосновани от неговата гледна точка – в този момент той не се влияе достатъчно силно от колективните интереси на общността, към която принадлежи.

Едва когато неговият близък приятел Патрокъл, облякъл неговите доспехи, е убит от Хектор, у Ахил пламва желанието за мъст. Подбудите му да се включи отново активно в битките срещу Троя се явяват следствие от вътрешното му желание за възмездие поради смъртта на Патрокъл. Независимо от съдбовната предопределеност да загине, ако участва в сражение срещу Хектор, Ахил не се колебае да потърси отмъщение за убийството на Патрокъл. Той храбро и гордо приема неизбежната си гибел (18 песен) и даже демонстрира опит за философското й осмисляне. Направляван от стремежа си да защити честта – своята и на мъртвия си приятел, Ахил осъществява намеренията си.

Ахил е и капризен, сълзлив и мек. Неговата човешка природа е разкрита и в 24 песен. Там той разказва тъжния мит за човешкото равенство в обречеността. В този момент той изгубва героическия ореол, хуманизира се и се изравнява с ония, които бяха изложени на унищожителната му стихия. След проявата на прекомерната ярост и след оскверняването на тялото на Хектор, Ахил разговаря цивилизовано с Приам, подчертавайки уважението си към него и дори демонстрира разкаяние за поведението си спрямо мъртвия Хектор:

“Старче Приаме! Да бъде тъй, както ти
сам настояваш!
Битката спирам за толкова време,
За колкото искаш!”
Рече така и прихвана за дясната
Китка Приама,
Повеч да се не плаши в душата си
Клетия старец.”

В обобщен план образът на Ахил е двойнствен – съчетаващ воинската първичност с ранимата душевност и с ярко маркираната индивидуалност. Той е драматичен герой, тъй като у него се проявава конфликтът между принадлежнoстта на човека към общността, от една страна, и порива му за самостоятелна изява и справедливост, от друга.

Ахил е първият трагичен герой в гръцкия свят. Син на богиня, но кратковечен. Обичан от боговете, но далеч от тях, защото е обречен на смърт. Той е обречен да воюва и да се подчини на неподвластна за неговите възможности сила – предопределението на Съдбата да загине скоро след смъртта на Хектор. Благодарение на тази обреченост той става сложен.

В епическата си поема “Илиада” Омир достига до извода за конфликта между колективните и индивидуални интереси. Аналичтичната му проницателност при тази изпреварваща времето си проблематика за противопоставянето на индивида спрямо законите на общността, богатата пластичност на художественото повествование и изразяването на носталгия към невъзвратимо отминалото героично минало, превръщат “Илиада” в неделима част на европейското и световно културно наследтсво.